Колекция Дарик – Двайсет години от живота на една колекция

?>

Потъпканото човешко право на халюцинации

Виж още снимки на plener.bg

КАТАЛОГ DARIK

Едва ли има друг пленер у нас, който през последните 20 години да се е провеждал с такава организационна непоколебимост и естетическа толерантност, и сега резултатът, събран в книга, е малка история на българските живопис и графика от периода, „писана” успоредно със създаването им. Присъствието на съпътстващи работи обогатява картината, а на автори от чужбина дава възможност за съпоставки и за проблематизиране на националните граници в съвременното изкуство. Тази Дарик-история е „естествено възникнала” история на художествената сегашност, която ни помага да си дадем сметка какво правят нашите художници с днешна дата. Именно художниците, които не се изкушават да се превърнат във визуални артисти и да разширят изразните си средства до безпределност, а подобно на своите предци от Ренесанса насам са верни на рисуването. Пазят славата му в културна ситуация, която започна да гледа на него като непълноценно, за да изрази идеите на творците след модернизма.  Впрочем, от определена гледна точка това сякаш е вярно – в представените над 500 работи, доколкото
могат да се разпознаят колективни стилове, те са формирани тъкмо от „измите” на модернизма и донякъде от постмодернизма, а след тях не идва нищо, което е в състояние да задвижи четките и моливите в обща посока. От друга страна обаче, както сами ще установите, рисуването продължава да поражда завидно многообразие от индивидуални стилове – витални и силно мотивиращи, което ни най-малко не предвещава, че изобразителното изкуство у нас някога ще престане да бъде изобразително и художникът пред статива (с кепе на главата) ще изчезне.

„Белият лист”

Онова, което вече е изчезнало заедно с бунта на модернистите срещу традицията и революционния им стремеж да започнат „на чисто”, е „белият лист”. Постмодерният контекст е направил от всяка картина повече или по-малко палимпсест, рисуване върху нарисуваното, което е колкото придобивка, толкова и изпитание за авторството. То трябва да се доказва не само пред публиката, но и пред собствените си културни недра, да не им позволява да доминират над него, да го подменят с визуално рецитаторство. Тъкмо този критерий – интегрирането на колективните стилове в индивидуален стил – мисля, че е основният по който могат да получат различна оценка работите в колекцията на Дарик. Защото тя не е „братска могила” за пленеристи, а предлага йерархия – едни от участниците определено са по-напред в занаята от други и в това е интригата на подобно непреднамерено колекционерство. Включително и за самите художници, които получават възможността да се съизмерват помежду си.

Стил

Колективните стилове, чието влияние долавям, са абстракционизъм, наивизъм, сюрреализъм, фовизъм, футуризъм, неоекспресионизъм, фотореализъм в неговия попартов вариант… Разбира се, рансформирани и конвергирани. Те обикновено се появяват „на входа” на изображението, за да предложат подходи за отклонение от миметичното (подражателно) възпроизвеждане на реалността, така че тя да се превърне в проекция на аза и оттам нататък да влезе в нормата на индивидуалния стил. И „на изхода” да застане художник, който е възприел уроците на модернизма, но не му принадлежи.

Почеркък

Освен индивидуалният стил, съществен за оценката на авторите е и почеркът им. Обичам да се позовавам на това разграничение, подсказано от Ролан Барт, според което стилът „извира” от Аза, от неговата физическа наличност и я пренася в материала на изкуството; той е нещо като улика, оставена от автора в изкуството. Докато почеркът е плод на осъзнат или интуитивен социален, а и морален избор, показва какво харесваш и не харесваш в света, който обитаваш, и какво искаш да промениш в него с картините си; той дава отговор на въпроса: защо рисуваш? Затова художници с твърде различни индивидуални стилове могат да имат сходен почерк. Той е ключ към смисъла на творбата, но не се свежда до тематични предпочитания, каквито и без това в колекцията на Дарик сякаш липсват. Като изключим, разбира се, наложените не от избора на авторите, а от условията на един пленер на морския бряг, който от само себе си пълни картините с риби и пясъчни плажове, с изгреви и залези, с лунни пътеки и лятна носталгия. Тук-таме се мяркат и знаци на миналото, поднесени без патетика и патриотични встрастявания, като част от колажа на всекидневието. Има и малко еротика, твърде малко и прекалено свенлива, която нито иска да руши табута, нито да напомня за първородния грях.

Щипка морска пяна

Въобще, ако съдим по тази колекция, доминиращият почерк на нашата най-нова живопис и графика се състои в отказ от идеологеми, героика и драматизъм и следва потока на съзнанието, който тече без определена посока и крайна цел. Авторите не ти натрапват проблеми, а гледат да те освободят от тях с лека ирония и главно в меланхолията на време без задължаващи идеали и твърди идентичности. Андрей Даниел дори рисува „Веселото свлачище” и то заедно със срутените къщи наистина е весело в рисунката му, а Маргарита Янчева представя ядрената заплаха на военните режими от азиатски тип като приказен сюжет, повод за забава. Рисуването в началото на 21 век се практикува като победа на принципа на удоволствието над принципа на реалността, според класическото Фройдово деление. Принципът на реалността не допуска човек да си „представя онова, което му е приятно, а онова което е действително, дори да е неприятно”, довежда го до отказ от постигане на удоволствие по „халюцинаторен път”. Картините обаче могат да му върнат тази привилегия, иначе позволена само на детството. Така че тръгналото от модернизма разпадане на реалността в акта на изобразяването `и да стигне до нейното отпадане като санкция във възприемането на света. И изкуството да е в състояние да предложи една непостижима извън него халюцинаторна свобода, чиято рецепта включва в равни пропорции артистично въображение, културна инфантилност и романтическа съпротива, а в случая и щипка морска пяна.

Георги Лозанов

RELATED POSTS