Интервюто взе: Стефан Симеонов
Снимки: Иглика Петрова
Интервюто е взето за списание Conte International Club Magazine – брой „Приказката на живота“. За това въпросите ни са леко подвеждащи, метафорични, за да може великата актриса да разкажете собствената си история.
Приказка първа – любовта, без която не можем.
В този живот съм се влюбвала много дълбоко, много истински, но никога не е било за последно. Щото някои казват — любовта идва само веднъж. Винаги еднакво силно и еднакво приказно, в различен аспект, разбира се, защото хората са различни и аз по различен начин възприемам човека, когото обикна. Но най-красивото нещо в живота е да си влюбен. Това е приказка. Те обикновено свършват трагично тия неща, което е още по-хубаво, защото има развитие. Не замръзваме на едно място. Та така започнах с любовта. Ако то не е приказка, не е любов.
Въобще обичам приказките и ще ви кажа, откакто не виждам и не мога да чета, заспивам с приказки, детски приказки. Всички касети и разни дискове съм накупила и вечер, ако не пусна приказка, не мога да заспя. Това ми замести четенето. В началото много страдах, защото навремето заспивах, като четях, но после се сетих — ще заспивам с приказки. А и моят живот си мина като приказка. Не съм реалист в грубия смисъл на думата, не съм фантазьорка, наясно съм с нещата, но толкова съм далеч от практичното, че наричам живота си приказка.
Приказката с мъжете в живота ми.
Винаги съм била лудо влюбена. И това е хубаво. След като почина мъжът ми, някак естествено казах, от тук нататък не мога да обичам вече. Усетих го. По много причини, по естествен начин стана. И дори не знам има ли задгробен живот или не, ако той е някъде, едва ли би ми се разсърдил, ако продължа да обичам Но от само себе си не продължих. Нямах никаква потребност.
Много хубаво беше с него. Нашият живот беше в някакъв смисъл като приказка. Не че не сме се карали, до бой не сме стигали, но сме се разделяли, ала имаше нещо, което не внасяше делничност в нашия живот и това беше най-хубавото в моя брак с Нейчо. В моите бракове така беше. С втория впрочем не беше тъй. Имаше там какво ще готвиш и въобще. Това не го понасям. Да седнат мъж и жена и да си говорят — сега какво ще готвим, какъв ще е десертът. Не става дума да си създаваш изкуствена празничност, но делничност в най-обикновения смисъл никога не сме допускали. Във всичките си бракове съм избягвала рутината, защото ми се струва, че бракът рухва именно от нея.
Виждала съм това вкъщи. Това го дава семейството, то е естественият прът. Аз съм живяла свободно, семейството ми не ме е стеснявало. Момиченцата на наши близки правеха реверанси, книксове, разни такива, а аз си играех с децата от сутерените, с тях ми беше интересно. Баща ми викаше: „Остави детето да си играе с когото си иска“. „Да, ама ще стане като тях“. „Бе, как ще стане като тях. Нали ние вкъщи други неща правим, четем, говорим. Улицата е хубаво нещо, нека си знае детето“. Расла съм и на улицата, и в добра къща и смятам, че това е много хубаво. И досега ми викат хулиганката на театъра. Не обичам превземки, преструвки, карам джаста-праста в хубавия смисъл. И в брака, ако съм имала да се събера с мъж, който се преструва, че има много финес, обаче да е прост мъж, не мога да живея. Тая култура някак трябва да е в него, но не и да наблягаме, че единият е такъв, а другият онакъв. Това трябва да става естествено. Приказката е в това, да няма преструвка, всичко да е истинско, хем земно, хем неземно. Тия вплетени неща са хубави и в живота, и в брака, и в любовта.
Например, един случай: току-що бях свършила гимназия и бях много влюбена в един известен художник, пишех му любовни писма и се подписвах отдолу Мария.
Аз съм Стояна, не Стоянка. В Народния ме сбъркаха. И тъкмо се бях запътила към Николай Лилиев, нали знаеш, че тогава драматурзите на театрите бяха фигури, а не като сега току-що завършили витизчии, отивам да му кажа да смени името. Тогава ме срещна Андрей Чапразов. „Къде си тръгнала?“ „Бе, отивам при Лилиев да го помоля.“ „Не! Връщай се обратно. Име, в което има „к“, е късметлийско. Ще ти тръгне в кариерата.“ Стояна на дядо съм кръстена, за да остана, щото съм щяла да умра. Родителите ми са с късна женитба, късно раждане, била съм хилавичка такава. Мама дърта ме е родила, нямала мляко. Така са умните деца. Та баща ми коза от Княжево специално е докарал, да пия козе мляко. То било най-близко до майчиното.
За художника — само писма му пишех. Той почина, разбира се, беше много голям. Всеки ден му пишех по едно писмо, правех разбор какво съм видяла и чула и като гледах „Боян Магесника“ навремето, сигурно съм се изложила ужасно. И един ден бях на гости у една съученичка и тя ми вика: „Виж кво, разкрий се най-после пред тоя човек“. Пък той и женен на всичкото отгоре. Аз: „Как ще се разкрия, после кво ще става, по-добре така.“ Ама тя ме накара. И аз взех, че с треперещ глас се обадих по телефона. Той каза: „Да“, и казвам: „На телефона е Мария.“ А той: „Какво правиш? Искам да те видя, моля ти се. Твоите писма са тук на бюрото ми и аз не мога без тях, такова нещо не съм чел.“ А то по вдъхновение съм писала. И казвам: „Добре.“ И отивам на седмата му изложба. Това стана една неделя. Баща ми беше обещал да ми купи кожено палто. И като го натиснах — избрала си бях палтото. Право при един обущар, Финци, се замъкнах. Да ми направи обувки за един ден. Той ми вика: „Ти луда ли си, ма.“ Коженото палто беше купено, сиво, разкошно, като облак. Шапка купих, издокарах се. Първа пуснах приятелката си. Тя влиза, той си разтворил ръцете, хукнал към нея. „А не, не съм аз.“ „Кажи й да влезе.“ И тя ми вика: „Влизай, ма, човекът си разтворил ръцете, ша ма награби.“ Влизам аз, той почна да ме пита: „Какво правиш?”. „Уча, следвам.“ „Какво?” „Класическа филология.“ „Добре, айде сега да разгледаш, да видим дали ще ми харесаш изложбата.“ И ме води, води, накраясе спря пред една баба и внучка, много хубава. Най-много му харесвам тая картина. Харесвам най-много ръцете на бабата. Толкова се открояваха покрай ръцете на момичето. Разказах му за мойта класическа филология — следвах по настояване на баща си. „Кажи ми за онзи оратор, който заеквал и с много упражнения, с камъчето под езика си, заставал до морето, кой беше тоя?“ И моята любов беше дотам. Само каах: „Демостен“, и това се свърши. Вътре в мен нещо се преряза и си викам: „Боже,
толкова ли са прости художниците.“ Може да са сложни, но много рядко, до ден-днешен ми прави впечатление, рядко художниците са образовани. Може много да са надарени, еднопосочна дарба имат. Но нещо се преряза в мен, дотук беше любовта.
Ето една приказка за моята любов. Колко ме гони след това. Щото вижда духовността и се допълваме. Най-смешното беше, че преди това, за да се запозная с него, бях при една гледачка, която ми даде вода, да се мия всяка сутрин с нея. Та тая гледачка ми каза да го напръскам с тая вода, ако го направя, няма да се отлепи от мене. Ма как да го напръскам. Ще купя една машинка за клизмичка малка и с нея. За бебета. И дадох на брат си, три години по малък от мене, да я купи. Брат ми беше много меркантилен, аз при него залагах вещи и си ги взимах с лихва. Гобсек го наричах. И му казах да дойде с мене в кино „Роял“, там се събираха интелектуалците, после се прехвърлиха в кафето „Цар Освободител“, това е къщата на Балабанови, как можаха да съборят това нещо. Всичките бяха там, всичките интелектуалци, като минеш, ги гледаш, като че ли виждаш елита на България. Аз го знаех кога излиза, никога с жена си. Затова му писах, жена му беше 15 години по-голяма от него. Бях решила и да го развеждам. Казах на брат си — ще ти покажа човека, тичаш след него и го напръскваш хубаво отвсякъде. Дадох му предварително парите. Всичко стана, брат ми казва: „Всичко направих, но той не изгоря, ма, що така.“ Мислел, че аз го мразя и искам да му отмъстя. Пък аз му казвам: „Той ще изгори един ден с акъла си. Така стана, тръгна подире ми, да се откача беше голям зор. Това беше една от първите ми любови и след години, когато бях снаха на Мария Грубешилева, връщаме се един ден, гледам го — тоя рисува. Такова неудобство изпитах. Разказвам й, а тя: „Много важно, бе, минала работа.“ По-късно, като ходех на гроба на мъжа си, малко по-нататък бил гробът на жена му. И го виждах, че се връща, и веднага се криех зад гробницата на Ляпчев. Нали заслужилите са все на първа линия.
Изобщо, има едно стихотворение на Блага, с нея бяхме в един клас, в което се говори, че когато си имал много голяма любов с някого, мъчно е да бъдеш само приятел с него. Насилствено е. Как ставаш приятел с човек, за когото си бил готов да умреш. Не я помня, поезия, само я чета, без да я уча. Може да са хубави стиховете, но аз съм малко претенциозна и много подбирам. Не го възприемам това. При раздяла има болка, каква е тая раздяла —гудбай и все едно нищо не е било, а когато е било, нещо остава, ако не друго, то поне неудобство. Любовта въобще за мен е най-дълбоката приказка. Аз подобно щастие изживях само когато родих детето си, ама то пък излезе едно дете.
Едно малко момиченце живяло в София, Виена, Прага и пак София.
Е да, наистина, благодаря на Бога, че ми разнообрази живота. Не съжалявам, че съм била женена три пъти и в три държави. В Прага се ожених, след като завърших Театралната школа и Университета. Баща ми беше решил, че е важно това образование. Театърът според него беше късмет. Ако не ти провърви, трябва да имаш образование, сигурност, върху която да стъпиш. Много пъти съжалявам, че не го послушах да уча после археология, защото това е наистина приказка. Шлиман, например, когато копае в тоя град, където е била Троя, не открива нея, подминава я. Слиза няколко пласта по-долу и намира всичките бижута, с които окичва жена си и я нарича Елена. Никаква Троя не е това, а той така си мисли. Не е ли приказка това. Щото аз казвах на татко, че искам да творя, не желая грънци да събирам. а той отговаряше — и това е изкуство, и това е театър.
Та да си дойдем на думата. Прага, Виена. Тя любовта започна в София, Аз не мога да се влюбя в когото и да е. Човекът непременно трябва да е културен. Не бива да бъде суховат, естествено. Културата да върви с всичко останало — с чувство за хумор, чудатост, да обича да яде, да си угажда, да си е човек. Но липса на култура не понасям. Искам да ме надминава. Затова с този „Демостен“ скъсах веднага. Тогава се ожених за професора си Роберт Роснер, той е бил вторият човек след Райнхард и през него са минали много неща. Евреин е бил, едва се е спасил. По времето на Хитлер, 40 и някоя година е било това, бягаха от Германия евреите, другите загиваха по лагерите. Стига до България, но не може от тук нататък. И успява един човек да го спаси. Криел го е, беше му много благодарен. След 9-ти остана в нашата Академия. За него обаче тук беше тесен светът. Много говореше за Марлене Дитрих, Елизабет Бергер, много голяма артистка. Завършила при Райнхард. Всичко нейно беше филмирано, всички нейни театрални постановки бяха направени на филм. Даже Хитлер е пратил да повикат нея и мъжа £, като казал, че са му идеала за арийци, а те са чисти евреи. Те, разбира се, не се връщат, защото са голе ми фигури, а той иска да са при него.
А любовта беше много голяма. Аз може би не съм обичала никого повече от този човек. Изведнъж той трябваше да напусне страната принудително. Аз съм в Обзор на почивка, той остана тук да довършва някакви работи. Изведнъж се обажда една от нашия клас и ми казва: „Тръгвай веднага. Роберт трябва да напусне София още утре вечер“. Питам: „Какво става?“ За съжаление, пак евреин го е предал. При тях това е рядкост. Той беше много справедлив. Спомням си, Гизела Анска имаше една, артистка. Тя ме пита веднъж: „Ти как ходиш с антисемит, ма?“ „Какъв антисемит?“ „Ами Роберт.“ „Е, той е евреин, как ще е антисемит. Чист евреин е, не знаеш ли.“ „Ами защо скъса Арон Аронов тогава.“ Ама не тоя, един друг имахме, много бездарен. Като казах, че е чист евреин, тя остана като ударена. Не му казах това, което ми е казала Гизела, само го попитах: „Бе, ти защо скъса Арон Апонов?“ „Ми той много бездарен, ма. Добро му направих, какво ще прави по-нататък, роля няма да види, антиталант е.“
Разделихме се в Борисовата градина, той ми каза: „Спри дотук, довечера на гарата няма да идваш и не се обръщай, нито аз, нито ти, не е хубаво.“ Такава мъка беше, голямо страдание, обаче той ми уреди стипендия. В Консерваторията те имаха отдели: театър, музика, и тогава аз заминах, издържах конкурс за история на музиката, свирех на пиано, имах понятие. Веднага се прехвърлих там. Любовта ми беше много голяма наистина. Той беше толкова ерудиран, само седях и слушах. За Стефан Цвайг, за тези години, седях и слушах с отворена уста. Много пътуваше, викаха го по цял свят. В Лондон имаше покана. Казвам му:
„Виж, само немски знам, не мога да се мъча“
И тъй, много бяхме разделени, той в Лондон, в Париж, къде ли не. Пита ме: „Къде искаш?“ „В България.“ Вика ми: „Не се връщай там, където няма мислещ народ. Няма много да ти тръгне. Остави ме аз да те създам. Аз съм много по-възрастен от теб. Ти си много по-млада, сигурно ще ме разлюбиш, аз или ще затворя едно око, или ще приема всичко. Искам да те създам“. И все ми показваше една снимка на една тяхна артистка, която никога не съм познавала. Като възрастна тя наистина приличаше на мен. „Ти ще станеш като нея“. Тирла Дирио и досега помня името. Дълго време бивахме разделени и в това време се вмъкна вторият между нас.
Никога няма да забравя, когато се разведохме с мъжа ми, нас ни разведе един съдия с бяла коса при три разпятия, независимо че и там комунисти управляваха, там черква има и така. На другия ден разбрах, че направих голяма глупост, че обичам оня човек. И казвам: „Ние да анулираме развода“. Като отидохме при съдията, взе да се смее. „Такова нещо няма в правото, мога само да ви оженя повторно“. Това значеше да бъда върната в България моментално.
Първото беше наистина голяма любов. Когато едно младо момиче се влюби в много по-възрастен, а аз винаги съм харесвала по-възрастните мъже като момиче, от тях можеш да се учиш, да научаваш много неща, носят в себе си минало, което ти не познаваш. Чрез родителите си го познаваш, но то е друго. Имам много хубав спомен от Кръстьо Сарафов. Държах един конкурс за Радио „София“, още бях ученичка в Академията. Театралната. В радиото трябваше да играя една пиеса и много ми хареса една роля на възрастна жена. И Мара Пенкова беше, ама тази от оперетата, тя беше режисьор, а Кръстьо Сарафов играе главната роля. И аз все казвам: „Моля ти се, како Маро, дай ми тая роля“. „Ми аз кво ще играя, ма? Ти толкоз си играла, тая ли ще играеш.“ Даде ми г-жа Мацева да играя. И с Кръстьо Сарафов сме заедно, на живо. Той само ме щипна по бузата и каза: „Швана ми окото, шшшшшшшшъ стане артистка от тебе“. Той имаше говорен дефект от малък, даже е искал да се самоубива. Шъшкане такова. И оттам отишъл право у нас и вечерта баща ми ме вика: „Ела тук, ела, Кръстьо беше тука, мога да умра спокойно. Каза, че си много талантлива, ще стане артистка от тебе“. И, хвръкнах като… Днес няма такива артисти. Аз обичам да хваля младите талантливи артисти, те ме радват.
Та така, тоя хубав спомен няма да го забравя. Той беше много голям артист. Не знам в България по-голям от него и толкова чувствителен, аз често се сещам за него, защото и аз съм много чувствителна и лесно се разколебавам. Много лесно казвам: аз съм сбъркала пътя си. И то не като поза, а вътре в самата себе си, когато ми се опъне нещо. Но си спомням, утешавам се само с една случка, когато той направи преди смъртта си Егор Буличов. Боян Дановски, който беше много ерудиран, всичко, всичко, само че нямаше много усет към таланта на артиста, там бъркаше по някой път. Разбира се, той си признаваше грешката веднага. И Манда Колчакова ми разправя, щото имах един случай с Дановски и това ме накара да преодолея моето смущение, че не съм артистка, и тя ми рече: „Бе, недей, той е ялов по отношение на това, какво носи артиста в себе си. Не му вярвай, вярвай само на себе си, разбери ти си талантлива, щом вярваш в себе си в случая, ще правиш това, което усещаш“.
То беше на Чехов, досадницата, дето идва с медицинското на мъжа си да дадат още по-голяма пенсия, все едно и също. Като конска муха, изгонят я от едната врата, тя от другата влезе. Играя тая роля, както е писана от Чехов. Играна е преди мен, не исках да я повтарям, и после, на мен не ми говореше така. Почнах да я правя като една досадна конска муха, няма тропане, няма викане, няма нищо, все едно, че е разбрала, и пак влиза, и така. По-досадно нещо от това има ли — няма. Обаче Дановски не ми вярваше, защото се смущавах от него. „Ама ти имаш темперамент, ама тропни с чадъра“. „Ми не искам. Не желая да повтарям Зуева, всички помнят Зуева, тя е голяма и велика, но аз търся друг път“. „Ама той е неверен път.“ То беше битка страшна. Докато накрая Магда ми отвори очите и каза: „Дановски беше съсипал Кръстьо Сарафов. Беше решил да се
откаже. А това беше най-голямата му роля“.
Та така, артистът е много чувствителен и често може да скъса с кариерата си само от чувствителност и да се отпише от професията, като че ли е едно нищо. А Сарафов направи най-хубавата си роля и това му беше лебедовата песен.
Това по повод на тая битка моя с Дановски. А от Дановски всички се страхуваха и аз се страхувах от него. Респектираше ни с голямата си култура, интересен човек. Нямаше усет към това, към което ти вървиш, и те бърка. Може да те сбърка. Тотално. Ако го слушаш докрай. И бърка в талантите на хората.
И аз почвам да си търся ролята в този план, но той ме спира, не ме оставя на мира. Стига се дотам, че отивам да моля Магда Колчакова да дойде да я изиграе. Викам: „Магдо, отиди, изиграй, аз по този начин не желая да я играя. Ти имаш темперамент, ти ще я направиш“. „Стояно, що го слушаш, ма. Слушай себе си. Слушай вътрешния си глас.“ И Нейчо чука на вратата на гримьорната ми и ми вика: „Айде, на добър час“. А аз имах един опал, който ми носи щастие, обаче го бях загубила. И като го няма, нищо няма да направя. И той като отвори вратата, след 20 минути дойде с един опал. В годините, когато да намериш камък е невъзможно. Ей такава беше нашата любов с Нейчо. Прави, струва, той ми донесе опала, преди да стъпя на сцената. Взех го, турнах го в едно листче в чантичката си, с която играя старомодно, блестящо мина премиерата.
Дойде Дановски, той даваше голяма награда — 20 стотинки, малка беше 5 стотинки, и винаги си потъркваше дългия нос. Капна ми на масата 20 ст. И излезе. Беше честен, почтен, но не можеше да усети накъде отиваш.
И както се разгримирам, къде е приказката. Нещо ми лъщи в ъгъла на гримьорната. Той не е бил с мен, паднал. Ето го внушението. Винаги съм била убедена, че има нещо по-особено, по-специално, за да станат нещата. Ролите така си ги правя, вървя си по мои храсталаци, ако ме шибат клонки разни, по-ми става, ако тръгна по правия път, нищо не правя. И не обичам този род режисьори, които те водят по асфалта, по големите магистрали, защото то е едно и също, там често пъти заспиваш само от еднообразното возене на колата. Докато страничните пътища са по-така, минават ти разни работи наум и пр.
Така че и моят път в правене на ролите е такъв, в лошите пътища, дупки, по едни такива пътеки планински ли, долински ли, между храсталаци и бодли и така ми е интересно.
Партньорите на сцената?
Партньорите, също добри артисти. Аз преди всичко много обичам това, добрият 1000 пъти повече от тебе ще те приближи към себе си, слабият те дърпа. Отиваш по-долу, винаги е така, това съм забелязала. Играла съм с много талантливи артисти, слава Богу, и с талантливи режисьори съм работила. Обичах да работя с Гриша Островски, който не беше надарен, казвам го направо, беше ерудиран, културен, но той талант за театър нямаше, но както и да е. Измисляше неща, които не влизаха в работа, не бяха истина. Измислено беше. Работила съм с най-добрите режисьори, не искам да ги изброявам сега. Методи Андонов, той без мене роля не правеше и аз без него не правех, шепне ти на ухото, но няма да го каже, нищо, де, важното е,
че го биваше.
С бездарен режисьор е ужасно да работиш. С бездарен актьор също е ужасно. Много хубаво се работеше с Калата, докато беше здрав. После като се разболя, то…
За Парцалев — стремих се към по-друга естрада, но не се стигна дотам. Но той направи една великолепна роля, която аз никога няма да забравя, в „Играта джин“. С Иванка Димитрова в „199“. Ролята не е кой знае какво, двама души играят една игра — джин. Но накрая той има един драматичен монолог, който направи блестящо.
Ние с Младен Киселов бяхме направили точно онази пиеса на Островски, дето е Глумов главният герой, известна пиеса, там се залюбихме с Младен Киселов, в 4 пиеси му играх. Та Парцалев направи тогава монолога, ние бяхме с Младен и занемяхме. Той после мина през публиката и си отиде. Аз не можах и браво да му кажа и викам на Младен: „Бе, Младене, това е цяла академия, бе. Тоя човек защо си хаби таланта за други глупости“. Така беше. Той обичаше парите и се отдаде преди всичко на
естрадата и то на пошла естрада. Такива бяха времената.
То и за мен се отнася същото. Колко пъти глупости съм правила. По задължение — Нова година, 24 май. Ами един случай с Тодор Живков. Аз щях да умра от ужас. Играем мечкар и мечка. Парцалев мечка, ама не истинска, облекли го с меча кожа. И всичките от горе, от Политбюро, там. Да, ама аз не ги разпознавам и казвам на Пацо: „Ще ми кажеш: я, Айше, кажи на еди-кой си нещо, и ми го посочи, да знам“. Щото всичко беше строго написано, буква не можеш да сбъркаш. Като свърша с Тодор Живков, него го знам много добре, обичаше театъра, там него го познах и до него Георги Трайков, и него го познах, тия двамата, от там нататък не мога да позная никого. И като хванах на Тодор Живков ръката, аз се много притесних, моята трепери и неговата скача, и по едно време той, за да ме успокои, рече така: погали ме.
Така играехме всяка Нова година, разголена, хаха, хахи, гюбеци, кючеци за Политбюро. Точно текст за всекиго. Иванка Димитрова беше даже. Накрая си позволих импровизация. Но естрадата ме потискаше.
В Прага правеха нещо подобно, Ладковец и Верих, но единият от тях беше избягал, забравих вече кой. И ходихме — беще полуестра да-полутеатър, много интересен, такъв един драстичен, не щадеше никого. Там беше по-свободно от тук. Чехите не се оставяха. Когато влиза Хитлер, един прозорец не е бил отворен. Както и след това.
Аз един ден така вървя, бях понаучила вече чешки, и чувам, разтоварват зарзавати и плодове в магазин и един вика: „Какво правите тука, момчета. Двулетка ли правите“. Намек за петилетката като у нас. Ми по това време, ако тука направиш такъв майтап, няма да ти е много хубаво. Ама той си мина-замина, онези се направиха, че не са чули, друго беше в Прага.
Във Виен съм ходила само на гастроли, но на немски не съм играла, защото вече се бях разделила с мъжа си. Та в Чехия играх и бях назначена и съжалявам, че не останах там, защото досега не мога да си обясня как чехите така високо ме оцениха. Те са големи шовинисти, не обичат чужденците, особено нас, българите. Ние нахлухме с танковете в Прага, нямаха добро отношение, но към мене имаха. Първата ми роля беше в Аристофан, много малко имах, другата с текст със стихове беше, на Молиер в Мизантроп, главна роля. Бях понаучила чешки, но не да играеш стих на сцена. Да кажем да играя на сцена в проза, ще си измисля нещо, но стих не мога да направя в никакъв случай. И много се притесних. Но ние бяхме три на роля, първа беше Качиркова, много добра тяхна артистка, втора беше Щамберкова, и тя много талантлива. Аз поради езика минах на първо място, това беше като в приказките. Връщам се вкъщи и казвам на мъжа си: „Какво е това нещо“, щото аз с него винаги работех върху ролята, нямаше език да не знае, само не знаеше унгарски. Всички европейски езици. Само казваше, толкова години живях в Унгария, не можах да науча унгарски. Та му казвам: „Аз трябва да бъда първи състав“. „Ми щом казват, ще бъдеш, радвай се.“ „Ама“, викам, „мен ме е страх, ако сбъркам, това е стих. Ами ония другите, аз съм чужденка, ние сме си клюкари тука в България“. Като се развеждах, мъжът ми така ми каза: „Абе остави ме да те създам, ти се връщаш в страна, където първата ви черта е завист. Ще те съсипят, ще знаеш. Ти си прекалено чувствителна, прекалено лесна за смилане. Какви ги вършиш“. Престана да говори за любов, искаше от мен да създаде нещо, много му беше тръгнало в Чехия. И аз взех да мисля, че това е някаква политика. Викам: „Тези ни правят нещо някаква политика на нас, българите, те са такива шовинисти“. Просто не вярвах. И излиза пиесата с голям успех, почват едни статии за мен — от хубаво — по-хубаво. Мъжът ми само идва и вика: „Ето, ела, виж се пак“. Казвам: „Това е само някаква политика. Тия ще ме смелят“. Ама ме обичаха, чувствах го. Обичаха ме колегите, всичките. Така свърши. винаги съжалявам, че не останах там. Щях да направя добра кариера при много културен народ. В много културен театър. Абе, Европа. Те са център на Европа, много културен
народ с чувство за хумор.
Бяхме с Парцалев в Унгария, там имаше театър на маса. Много скъпи билети. Нашето посолство в София ни намери две места, дето беше английският посланик с жена си. Ние и двамата не знаем английски и започна представлението, естрада, на такова ниво, и първо излиза Фаркаш, той беше чист евреин, прави Хитлер. И викам — браво, ашколсун. Това е сатира.
Излиза друг, чех. Страшно ни харесаха. Имаше един много смешен номер, една много наконтена, наконтена, тя е Западна Германия, подиграват се, а тогава беше май Вили Брандт, и той излиза с панталонче не до долу, връзката му червенка такава. Тя го пита: „Що не се облечеш по-хубаво, бе.“ А той: „Защо, червеното не е лошо.“ „Ами виж си панталонките.“ Пък той вика: „А ти си натруфена като парвеню, подиграваш ли се.“ Та — двете Германии. Просто което си е за подигравка, си е за подигравка.
И отивам да моля да ни дадат да го правим. После си викам — бе, идиот, кога беше времето, когато нашите бяха нахлули с танкове там. „Добър ден, много ми хареса“, на чешки почвам. „Аз съм тук с един колега българин, правим това, което вие правите, харесах няколко номера, бихте ли ни ги дали.“ „Да, с удоволствие.“ Като казах българка, той стана като стена. Много бързо каза: „Имам работа“, и се свърши. Много се терзаех, идиотка недна, амчи кажи, че си чехкиня, ма. Е, чехкиня не изглеждам, кажи друго, кажи унгарка. Съжалявам, щяха да ни дадат нещо интересно. Но смени курса моментално. Чехите са големи патриоти, държат на себе си и си държат на положението.
И си дойдох, така било писано. Имах перспектива много, но все пак не знам докъде щях да стигна. Бях чужденка. Имах в главата, че нещо ще стане..
Прага е интересна, в много малко интервюта говорите за нея.
Е, кво да им говориш за Прага. Каква хубава галерия имат, на Манес. Прага с този барок, тя е цялата барок почти. Там се сближих с Пани Викторова, като разбра, че няма да я издам, тя ми показа нещо много тайно, „да не казваш на никого“, вика. Като отвори едни стаи, техните барокови стаи знаеш какви стени имат, всичко покрито с Рубенсови, истински, на ръка везани гоблени. Германците имали намерение да бягат с тях, като трофеи, но не могли. Те са живели у тях, защото е много хубава къщата. Аз се замаях, като видях, че са истински. Казвам: „Трай, дръж го, никой да не те разбере, щото ˆ са те разбрали, ще отидеш първо в пандиза, второ, няма да ги видиш никога“.
Много обичах даходя в галерията на Манес, защото там имаха една картина от Гоген, „Бонжур, мосю Гоген“. Той се връща махмурлия с пелерината отгоре с добавката и една бабичка, просто като баба Мравка, му казва: „Бонжур, мосю Гоген“. И все си го представям това, как се връща пиян, как тая бабишкерница му казва това. Големи работи има там. Такава галерия нямаме ние, някой разправяше, ще правели Лувъра тука. С кво ще го правиш тука тоя Лувър. Ние сме третата класическа страна в Европа: Италия, Гърция и ние. Рим не се е занимавал тука много с тая част, а в Румъния са пращали престъпници политически, а и те там много лесно учат езици. Такъв романски им е езикът, италиански, френски, веднага ги хващат. Ние пък лесно турски хващаме и как няма да хващаме, като половината ни е турски език. 500 години са това, кво искаш. И същите маниери имаме. Еднакви сме. Ето сега пък турските сериалчета как се приемат, като нещо родно.
Е, нали твърдят, че това е, защото от съвременното българско общество е избягал патриархалният модел на семейството, затова ние имаме интерес към турските сериали, поради желанието на българското общество да върне този модел.
Не знам дали е била толкова развита у нас, българите. По-точно родово някакво. У мен никога не е имало това усещане. Нямаше такова нещо, нямахме роднини много, майка ми имаше една сестра, но тя пък се оказа мошеничка, не тя, ами мъжът. Ние имахме много имоти, айде, къщата на Дондуков вече я затриха. Но дядо ми е завършил Робърт колеж, после в Париж, много паралия, но е бил русофил, тогава интелигенцията е била към Русия. И купувал, купувал — на ул. „Шести септември“ къща, разкошна, с някакъв еркер, с цветни стъкла, и дворецът на Батенберг е бил, дето е Вътрешното министерство.
Та майка ми разправяше, майка ми късно се оженила, тя умря на 97 години, падна, много миткаше, голяма метла беше, а бяха умрели всичките приятелки, само беше останала на Михалчев жена му и по телефона звъни: „Моля Ви, нека майка Ви дойде, щото аз не мога да ходя“. Та падна и се претрепа тука. Иначе щеше да докара до 100 години. Роднините бяха нейната сестра, а баща ми е бил само един, защото майка му много късно го родила, тя е македонка от Битоля, София, майка ми много искала да ме кръстят на нея, но баща ми не искал. Не помня баща ми да е продумал нещо за майка си, все едно, че я няма.
Имаше една леля, която в Румъния беше живяла, с богат търговец, и тя пристига и живее при племенника си, татко това, още ерген, тя бездетна. Бижута много хубави имаше, а отделно бижутата по майчина линия ги беше складирала леля ми в Княжево, кое от кое по-хубаво.
Имаха един роял Бьозендорфер, у нас пиано, пък у тях роял, а тя не знаеше да свири и ние я подигравахме – посвири малко и тя все една мелодия. Всичките белогвардейци минаваха през Турция, после през България и оттука — Париж. И на гости на леля ми там в хубавата къща, граф еди-кой си, кой с крак, кой без крак, и тя все им разправя къде е учила. Тя също беше завършила Робърт колеж, имало женско отделение, аз не знаех. Майка ми — тука Френския колеж в София, тя по-малката е била, все втора. И толкова имоти, толкова имоти, вече на Дондуков бомбите ни смляха нас, както и да е. Всичко леля ми заграби, братовчедка ми, и тя Стоянка се казваше, умря в Италия, имаше вълшебен глас. Умря от туберкулоза и останахме аз и брат ми. Но преди да умре леля ми, не беше се разболяла, тя беше много влюбена в мъжа си, ама много, и примоли майка ми: „Кате, много ти се моля, припиши ми всичко, Андон да е спокоен, нали знаеш какъв е нервен. А на кого ще остане всичко – на тези две деца. Няма друг. Тонка почина“. Баща ми само каза: „Пий една студена вода и толкоз“. Майка ми: „Що да пия бе, Коста, студена вода. Няма на кого“. „Ще си говорим“.
Андон много ме дразнеше… двор разкошен в Княжево, качила съм се на една череша и той минава, адвокатът: „Аз не обичам така, аз обичам да набера, да поднеса“. Викам му: „Ти на дядо ми на черешата няма да ме учиш. Да ме командваш.“ Имах колело с три колелета, скачам от черешата, право на колелото, от Княжево до София. Тогава бяха само ниви, ливади, тук-таме на тоя професор вилата, на оня. Някой конски трамвай я мине, я не мине. Леле-мале, си казвам, уплаших се. Като видях Руския паметник, се успокоих. Разбрах, че съм в София. Звъня на Дондуков. Баща ми спеше. Показва се: „Какво става, защо си тук.“ „Андон ми каза да не бера от черешата на дядо си и аз дойдох с колелото.“ И потърси татко, имахме един братовчед много богат, неговата кола, ние никога не сме имали кола. Баща ми караше чужда кола все. Този имаше четири-пет. Един форд беше за нас и с колата отиде и прибра цялата фимилия. И рече: „Повече работа тук нямате.“
Тръгнахме по Копривщица. И така, леля ми като почина, остави завещание всичко на Андон Груев. И сега не обичам да минавам през Княжево. На негови роднини остави всичко, на чужди хора. Къщата на Дондуков я събориха, на Шести септември остана един дувар само, майка ми, като стана на 97 години, леко даде фира, но си беше с акъла, защото много се движеше. Само викаше на Муки: „Айде да си вървим в бащината ни къща, стига вече тука.“ И аз чувам и казвам: „Къде е тя, бе, мамо.“ „Е, как къде е, колко пъти съм ви казвала, на Шести септември и Аксаков.“ „Така ли, а кои ви бяха комшиите?“ Банкерът нам кой си, не знам кого още изброява. Имали едно голямо дърво в двора, което дава червените цветове.
Майка ми написа 96-годишна „Спомени за стара София“ и ги занесохме в БАН, платиха 2000 лв. Много ценни работи написа.
Преди няколко години видях, че е излязла книгата на Райна Костенцева, те я изселиха, взеха всичко, тя беше грозна в ицето, викаха й Горгоната, а в тялото — прекрасна. Мъжът й беше германец. Много културна жена, много интересна, движеше се из най-интересните кръгове на София и си спомням, като излезе от лагера, дойде у нас, нямаше бельо, та с вестници се беше увила отдолу. За нищо, щото мъжът бил немец. Тежки, страшни времена. Ако наклеветиш някого, ако те наклевети някой. Сега поне това го няма. Но докъде ще стигнем, не знам. Нещо не ни върви, не знам що така на България не й върви. Много котки сме заровили из страната.
